За мен - Хвани Честотата

Кой съм аз и защо го правя?


Недялко Пенев

Забавни игрички, които все още играя

Още от момче обожавам да си правя експерименти и да си измислям игри. Някои от тях играя все още и вероятно ще играя до края на живота си, защото са прекалено забавни.


Например обичам да си представям настоящия момент като откъс от филм, в който съм главният герой. Всяко дете го прави, но може би аз задълбах малко по-дълбоко в играта от останалите.


По пътя за училище виждах себе си, сякаш отстрани като персонаж, който отива към класната стая и дори не подозира какви невероятни приключения са на път да му се случат.


Освен в приключенски филми, понякога „участвах“ в драми, комедии, ужаси. Понякога дори и в мюзикъли (за съжаление на околните).

Подаръкът, който получих

Е, така и не станах актьор, но от цялото това играене получих друг подарък. С годините започнах да забелязвам, че ако ми се прииска да участвам в комедия, а в момента около мен цари драма, мога да започна да играя като в комедия и не след дълго, винаги се случва по нещо смешно. Ако пък поради някаква причина вляза в страшен филм например, докато се прибирам в тъмното вечер, винаги се намираше развалена улична лампа, която да започне да премигва или някоя котка, която да изскочи отнякъде и да ме стресне.


Правеше ми впечатление, че жанрът зависи от самия мен. Случките се навързваха така, че да съвпаднат с филма, в който бях. Бързо ми хрумна, че това е нещо, което мога да използвам.


Плахото момче искаше да бъде герой. Представях си, че въображаема публика следи всичко, което правя, че непрекъснато ме наблюдава. Започнах да ходя по-наперено, стараех се да изиграя всяка една сцена по начин, който да не разочарова публиката и да задържи нейния интерес. Класната стая, павилиона за закуски, игрището, всичко това бяха декори. Въображението ми работеше на пълни обороти.


Започнах да правя неща, които ме е било срам да направя, само защото героят, когото си представях, че съм, ги правеше. В моментите, в които наистина успявах изцяло да се слея с ролята, под чина си намирах по някое любовно писмо от съученичка, учителката ме хвалеше като неин любимец или казвах шега, която кара целия клас да се смее. Часовете се изнизваха неусетно.


Преструването обаче не вършеше работа. Беше необходимо да си вярвам на 100%. Понякога влизах в дълги поредици от дни, в които, колкото и да се стараех, просто не успявах да вляза във филма, и хората се държаха по коренно различен начин. Не ми обръщаха внимание, страняха от мен и това болеше. Болеше доста.

Пътечката се разкрива

В късните си тийнейджърски години попаднах на метафизична литература, в която се твърдеше, че всеки сам създава реалността, в която живее, в зависимост от състоянието на съзнанието си. Автоматично знаех, че това е истина. През цялото  време се бях опитвал да използвам именно това, но колкото и да играех, някои неща все още си оставаха извън обхват. Просто не можех да вляза във филма достатъчно дълбоко, за да ги достигна.


Щом разбрах, че и други хора играят същата игра и още повече, имат практически съвети, които да ми помогнат, бях тотално запленен.

Трябваше да разбера абсолютно всичко.


Започнах да стопявам всяка книга, която ми се стори, че дори леко докосва темата. Имах неутолимо желание да разбера:

  • Как работи светът;
  • Защо ни се случва това, което ни се случва;
  • Защо някои хора процъфтяват във всякакви обстоятелства, а други винаги намират начин да се провалят, дори и всичко да е подредено в тяхна полза.

Какво ме интересува?

Сега, 14 години по-късно, много неща се измениха, но аз продължавам да дълбая и продължавам да играя.


Впечатляват ме елементарни неща като например това, че когато започна разговор с някого, нямам представа за какво ще си говорим след минута. Аз мога да кажа безброй различни неща, които ще го накарат да отвърне по безброй различни начини и целият диалог може да се развие в безброй различни посоки, за които никой от нас не подозира.


Не е ли същото и с целия живот? Абсолютно същото е. Всички имаме големите планове, но можем само да предполагаме какво ще се случи след час. В действителност просто не знаем.


От какво обаче зависи точният развой на събитията?

Какво определя какво ще ми дойде наум?
Откъде идват идеите?
Как мога да разпозная поредицата от действия, която да ме изпрати във възможно най-вълнуващата и удовлетворяваща посока?


Подобни въпроси ме интересуват най-много от всичко и на тях съм посветил целия си живот.

От традиционна психология до шамански ритуали... Какво се получи в крайна сметка?

Експериментирал съм с всичко - от университетско образование по психология, през популярна литература за личностно развитие, източни учения, до шамански ритуали. Любопитството винаги е било основна движеща сила и никога не съм спирал да изследвам и да наблюдавам.


Е, все още не съм намерил всички отговори, не съм се превърнал в някакъв супер гуру, но поназнайвам нещичко, което прави живота ми малко по-лек от този на останалите.


Всеки ден ми се случва да пророня по някоя сълза от радост, понякога от щастливия край на анимационно филмче, понякога от дълбок разговор, понякога просто ей така. Обичайното ми състояние е безгрижност и спокойствие.


Превърнал съм това, което обичам да правя, в професия и смело мога да кажа, че ми се получава. Чувствам, че подаръкът, който нося на света, съм самият аз, моята гледна точка, моите прозрения, моите идеи. Никога не съм целял да се занимавам с нещо такова. Просто давам това, което мога да дам.


Да, като всеки друг, понякога и аз изпитвам дискомфорт. Просто съм свикнал бързо да се сещам защо е там и как да го използвам.


Често се случва и да ми минават глупави, безразборни, а дори понякога и тревожни мисли. Вероятно и ще продължават да ми минават. Честно казано, нека си минават, вече дори не ми пречат. Свикнал да не ги вземам твърде на сериозно и съм си намерил точните инструменти, чрез които лесно да си връщам баланса.


Филмите, в които участвам напоследък, са предимно комедии и приключенски. Не че имам нещо против драмите и ужасите, просто с времето почти изцяло загубих интерес към тях. Някой ден може би ще се завърна. Нищо не се знае.

Какъв е характерът ми?

Не мога да кажа, че имам каквито и да било постоянни черти на характера. Понякога съм по-комуникативен, понякога се връщам вътре в себе си. Персоната ми непрекъснато се променя. Някои хора могат да го сметнат за нестабилно и вятърничаво, но дълбоко в себе си вярвам, че така е по-добре.


Когато започнем прекалено много да вярваме в историята, че сме „такива и такива“, че обичаме „това и това“, започваме да се лишаваме от голяма част от своята адаптивност и способност за динамично развитие.


Странно нещо е животът. В един ден мразиш авокадо, в друг ден решаваш отново да му дадеш шанс и изведнъж се оказва, че го обичаш. Просто вече не си същият човек.

С какво мога да ти бъда полезен?

Никой никога няма да има уникалната комбинация от таланти, способности, умения, каквито ти имаш. Ти си еднократно и неповторимо явление. Единствено по рода си.


Нещо ми подсказва, че щом се намираш тук, в теб гори силно желание за пълноценен живот, имаш множество добри идеи и начини да достигаш до това, което ти е необходимо.


Понякога обаче вероятно ти се случва да:

  • минаваш труден период, в който доста неща те тревожат;
  • усещаш умора и изтощение, защото твърде дълго се занимаваш с дейности по задължение;
  • ти омръзне сивото ежедневие и да искаш малко повече цвят, емоции и вълнение;
  • check
    искаш да преоткриеш себе си от изцяло нова гледна точка.

Какъвто и да е случаят, ако свикнеш за известно време да обръщаш внимание на няколко елементарни принципа, ще започнеш да живееш по изцяло нов начин. По-просто е, отколкото изглежда.


Абонирай се за имейл бюлетина ми и ще ти изпратя аудио записа „Предизвикани случайности“. Ще ти хареса. Освен това, така ще можем да държим връзка.

>